---

Екатерина Стратиева e автомобилна състезателка, шампионка, притежава десетки медали от най-различни първенства. Какъв беше пътят, който извървяхте, за да ви наричат днес  една  от най-бързите жени в света? - Пътят беше много дълъг. Сега, като се връщам назад, виждам, че съм преживяла много. Била съм на уникални места като трасета, които българският шампионат не може да ми предостави. Две години подред печеля дамската купа в европейския шампионат. Най-тежкото ми състезания беше в Чехия. Аз бяха с най-слабата кола.  Екипът ми ме съветваше  да не ходя - нямало смисъл. Аз си казах, че това ще бъде моето състезание  и там ще спечеля титлата. През 2012-та бях първа в световната ранглиста при жените. Същата година спечелих  трето място в предно предаване на европейския шампионат изцяло в мъжка конкуренция. Едно от най-ценните неща, които получих, беше Купата за млади, талантливи и надеждни състезатели в памет на Ричард Бърнс. Най-важното бе, че тази награда бе дадена не на една жена, а на един българин. Имам златна значка за спортист на месец ноември за 2014-та, след като  спечелих първата европейска титла. Мисля, че оставих следа в спорта. Какво си мислите като чуете: „Внимание! Жена в колата!”? - Има жени, които наистина не знаят какво правят в автомобила. Но като цяло жената е по-организирана в критичните ситуации. Ние можем да правим по-трезва преценка. Но не всички жени. Гледала съм, когато имаш спукана гума по средата на етапа, как реагираме ние и мои колеги - мъже. В стремежа си да бъдат по-бързи те се изнервят, изпадат в паника. Докато жената, може би защото е майка, домакиня, някак си е по-организирана. Но минус при нас е, че имаме по-голям инстинкт за самосъхранение и сме по-предпазливи. Мъжете  могат да си затворят очите и да кажат: „Сега или никога”. Докато ние имаме онзи майчин инстинкт, който е трудно да го прекършиш. Това се отнася и за любителите шофьори,  и за състезателите. Разликата между двата типа водачи е в нивото на управление на автомобила. Завършила сте графичен дизайн, рисувате с четка. Имате успешна кариера в мъжки спорт, в който няма място за чувствителността, присъща на хората на изкуството. Как съжителстват във вас тези две противоположности? - Сега се замислям - в състезанията всичкото е прах, мирис на бензин, цапаш си ръцете с масла. Навремето казвах, че преди съм рисувала с четка по платното, а сега рисувам с гумите на колата по шосето. Оставам най-чистата следа зад себе си. Този спорт изглежда мъжки, но е елегантен. Трябва да мислиш,  да запазиш трезва преценка. Много хора смятат, че нашият спорт е: сядаш, въртиш волана, даваш газ. Напротив, всяко едно завъртане трябва да бъде премислено. Защото иначе след пет завоя си извън трасето. Много е важно да си концентриран. Кога за пръв път се качихте зад волана? - Бях на 11 години. Баща ми ме качи на едно поле. Имахме едно джипче и на него ме научи на първа, втора, трета предавка. Беше ми трудно да сменям скоростите. Моето семейство е любител на моторните спортове. Още от малка съм по трасетата. Но мислех, че ще стана навигатор, защото ми изглеждаше по-лесно.  После изчаках търпеливо да стана на 18 г. Изкарах курсовете по-рано, защото имаше такава възможност навремето, само, че се изискваше да караш с придружител 3 месеца. Тези три месеца всеки ден с баща ми ходихме в м. Златните мостове. Така навъртях 5-6 хил. км преди да си взема официално книжката. После с един бивш състезател излязохме няколко пъти да покараме. Той каза на баща ми: „Виж, това дете има талант. Дай да правим нещо”. Аз обаче предпочетох лятото и морето. Бях се отдала на ученето в Художествената академия, работех в една рекламна агенция. Така минаха няколко години. На 22 г. отидох да гледам състезание и осъзнах, че съм изпуснала голяма възможност. Купихме обикновен автомобил, бях две седмици в Бургас при Стоян Апостолов да ме подготви и това беше началото на участието ми в шампионати и печеленето на купи. През 2006 г. купихме от Италия първия истински състезателен автомобил. Следващата година  завърших с тежка катастрофа, бях три месеца с шина на врата. Баща ми накрая каза: „Кога ще я свалиш? Трябва да заминаваме за Франция”. Там купихме „Ситроен С2” и вече 8 г.  съм с него. Когато „Ситроен спорт” ме видят на някое състезание, ми казват: „Катя, ти скоро ще си готова за нашия музей с тази кола”. Не ви ли помага българската държава? - Три години подред кандидатствах по един проект към Министерството на спорта и получавах финансиране. На мен за едно състезание ми трябват 6-10 хил. евро. Всичко е съпроводено с лишения. Купувам гуми втора ръка. Търся спонсори. Благодарна съм на Съюза на българските автомобилисти (СБА), защото също ми е помагал. Купували са ми самолетни билети, за да участвам в състезания. Предишният председател на СБА - вече покойният Георги Янакиев, също ми е търсел спонсори. Като шеф на Федерацията по автомобилизъм е водил преговори с организатори на състезания да ми намалят таксите за  участия, които понякога са по  3000 евро. А какви са наградните фондове? - Няма такива. Имате ли катастрофи извън трасето? - Имам. Първата година, след като взех книжка. Удариха ме, смазаха ми колата и ме изкараха виновна. Имам и едно-две леки почуквания. Тежки катастрофи да чукам на дърво нямам. Колко контролни точки имате в талона? - Не знам, скоро не съм правила нарушения. Хващали са ме да говоря по телефона. Последният ми акт беше за превишена скорост преди 4 г. Бързах за едно състезание в Румъния. Исках да изпреваря камион. Каква е най-високата ви скорост? - Максимум 220 км извън състезание. Беше инцидентно, трябваше да пробваме кола на едно трасе. За състезание автомобилите ни са подготвени по различен начин - те са с различни скоростни кутии в зависимост от трасето. Средно максималната скорост ми е около 180 км. Ние не караме на писти, а в по-насечени трасета. Там се управлява с къса скоростна кутия, където максималната скорост е 150 км. Кога беше последното Ви състезание? - В края на октомври в Швейцария. Не знам кога ще е следващото, защото в момента бюджетът ми е нула. Имам старт през март -втори кръг от европейския  шампионат, който ще се проведе на Канарските острови. Къде повече ви е страх - на състезание или при шофиране в ежедневието? - На улицата повече ме е страх. На състезанието караш бързо, но ти владееш ситуацията. Знаеш как да избегнеш например най-опасната ситуация в ралито - страничен удар в дърво. Докато на улицата, на магистралата не знаеш срещу теб кой ще излезе. Има много безумици, които виждам. Ако ме видите как шофирам на улицата, никога няма да предположите, че съм състезател. Напоследък доста се замислям как да се промени манталитета на шофьорите. Имате ли отговор? - Не. Но навремето, когато аз посещавах курсове, имаше нощно каране, полигон. Сега го няма това. Трябва младите да работят с психолог.  Аз първата година, когато трябваше да взимам лиценз, минах през  психолог,  през тестове за реакции и т.н. Това трябва да го има и за младите шофьори - да им се покаже, че това не е игра. Трябва да им се пресъздаде един автоинцидент.  Да тренират за сняг, за дъжд, за аквапланинг. Все пак става дума за човешки живот, него не го купуваш като дреха. Как гледате на незаконните гонки? - Според мен трябва да има трасета, където да караш, но това място да е обезопасено. Да не е между бетони, дървета. Да им се дава възможност на такива любители шофьори да изразходват адреналина. Тези млади хора са жадни да изпитат какво е това висока скорост. Те го прилагат в ежедневието. Ако се прави на писти и полигони през уикенда, емоцията  в ежедневието ще намалее. По-дисциплинирани ли са шофьорите в чужбина? - Категорично да. Там законите се спазват повече, шофьорите знаят, че направят ли нарушение, веднага следва плащане на глоба. У нас плащането на санкции често се избягва. Да си призная, аз телевизия не гледам. Защото колкото и да изглежда странно, изпитвам страх и ужас, когато чуя по телевизията новина от рода на „Шофьор премаза бебе в количка”. Губила съм много близък човек в катастрофа и две години ми трябваше да се съвзема. Затова проблемът с пътната безопасност категорично трябва да се реши в някаква положителна посока. Неведнъж съм приемала да участвам в кампании, организирани и от СБА, тъй като съм на мнение, че е крайно време вече да престанем да се самоизтребваме по шосетата. автор: Ваня Георгиева

---

---

---